Наскоро гледах отново филма „Титаник”, но този път през новата призма. Този път видях едно олицетворение на нашия свят и нашия животински вид : няколко души водят хиляди към сигурна смърт заради собственото си его и отказват да се вслушат в разума. Хилядите се делят на класи и всичко за всеки е предопределено от финансовото му състояние. Първа класа биват спасени първи , докато втора и трета класа трябва да се борят за оцеляването си… И накрая идва моментът на истината, когато единственото важно нещо е животът. Моят въпрос е следният: Защо трябва да се изправим пред смъртта, за да осъзнаем тази истина?
Много хора се сърдят, когато повдигна темата за смъртта и единствената причина за това е страха от неизвестното. Аз лично не разбирам този страх, все пак всеки умира някой ден и неизвестното става познато. Освен това ако се оставим на страха или отхвърляме тези мисли изцяло, няма как да живеем пълноценно. А колко от нас всъщност могат да се похвалят, че живеят пълноценно? Колко от нас имат смелостта да гонят мечтите си, да търсят щастието си? За съжаление много хора са се примирили с леснодостъпното и удобното, дори и то да не им носи стабилност и спокойствие. А най-простото нещо на този свят е да отдадеш живота си на работа за жълти стотинки, която мразиш, но въпреки това изпитваш ужас при мисълта да я загубиш. Ставаш рано сутрин, отиваш на работа, прибираш се и изразходваш малкото ти останали сили в безсмислени занимания. И така всеки ден... Толкова лесно се оставяме да бъдем погълнати от ежедневието, не смеем да оспорваме системата, на която сме затворници, и накрая забравяме, че сме живи. Забравяме да опознаваме себе си и вселената, да се стремим да ставаме по-добри, да мечтаем… Превръщаме живота си в напразно съществуване.И това е по-страшно и от смъртта.
Да, от това се страхувам аз – да не загубя стремежа си да променя нещата и да искам по-добър живот. Не знам колко е разумно да се сравнявам с велики хора, които наистина са постигнали целите си и са дали нещо на света, но предпочитам да се опитам да съм като тях, вместо да се предам. Затова няма да позволя на камъните по пътя към целите ми да ме спрат. И затова на 11 ноември в 18:00 ще отида в парка между Парламента и СУ, за да поискам свободата си. Дори и да не успея, поне ще знам, че съм опитала.
